yambolbasketball.com
       
news score@schedule statistics ranking team fanzone
         
 
Untitled Document


ЖИВКА КОЙЧЕВА - "ОБИЧАХ ДА ЛЕТЯ ВЪВ ВЪЗДУХА"

 

Баскетболната биография на Живка Койчева започва от конкурса „Висок баскетболист“ проведен в Ямбол през 1975 г. По това време бъдещата шампионка и национална състезателка е в седми клас. Спомня си деня на състезанието, задачите, които Симеон и Цанка Варчеви поставят на кандидатите както и радостта, че е одобрена. Но откровено признава, че в онзи момент не е имала ни най-малка представа с какво се захваща.
Открадваме си няколко минути, за да по-говорим с Живка Койчева, докато около нас ветераните на ямболския баскетбол се събират за ежегодната си среща.

„След конкурса аз и другото одобрено момиче Соня Проданова, се присъединихме към отбора. Започна подготовката ни за Републиканското за девойки-младша възраст, което беше след около година. Двете със Соня бяхме може би най-неопитните от всички и Варчеви ни отделяха повече време, за да можем да влезем в ритъм. До останалите момичета, които вече си имаха някаква рутина, ние бяхме новобранци. Варчеви имаха опит не само в избора на бъдещи състезатели, но и в превръщането ни в баскетболисти. През цялата си спортна кариера не срещнах други наставници като тях. Дисциплината и режимът бяха железни. Тренираше се здраво - 2 часа сутрин, 2 часа следобед. Заниманията ни минаваха главно на стадиона, защото зала „Диана" беше заета от мъжете през повечето време. В парка знаехме всички алеи, тичаше се нон-стоп. Покривахме нормативи с велоергометьр, дигахме щанги. Резултатите на всички се следяха, работеше се много професионално. Първото ни републиканско през 1978 г. беше на площадка „Комсомолец". След спечелването на титлата, подготовката ни стана още по-сериозна. Варчев беше неотменно с нас. Спираше играта, ако някой нещо е сгазил лука, даваше наставления. „Очаквам да видя това, което съм казал. Отивайте!"- такива неща ни казваше. Респектираше ни много.
През 1978 г. с Марияна Иванова бяхме вече в националния отбор за девойки. С нея се допълвахме: тя стреляше, а аз, като борец под коша, довършвах атаката. Две години по-късно отново станахме шампиони с Ямбол. Нямам конкретен спомен за мачовете, но ми е останало в съзнанието колко уникална беше атмосферата. Залата беше пълна.
До ден днешен не мога да си обясня защо съставът ни се разпадна след финалите през 1980 г. Такъв хубав отбор бяхме! Макар и съставен само от девойки ние станахме 1-ви в "Б" група и от новия сезон 1980-81 трябваше да играем в "А" гупа.
Марияна Иванова я приеха във ВИФ и отиде да играе за "Академик" София". Аз продължих в „Софстрой“, но скоро разбрах, че това не е място за мен. По онова време бях в отлична форма. Иван Лепичев (треньорът на женския национален отбор) сигурно си спомня каква фурия бях. Разочарова се, когато не заминах за турнир в Корея с националния отбор на България. Останах в „Софстрой" единадесет месеца и ги напуснах. Отборът беше от кол и въже, не ми хареса. Повечето играчи бяха индивидуалисти, докато ние в Ямбол бяхме колективен отбор и всеки си знаеше мястото. Затова и когато ми се обади Велчо Петров, без колебание се върнах в града край Тунджа. Това се случи през сезон 1981-1982. Отново сформирахме отбор и още следващият сезон 1982-1983влязохме в „А" група под наставничеството на Велчо Петров. Това е вторият ми период в Ямбол. Имахме доста хубави мачове, но оцеляхме само една година и изпаднахме. После получих контузия, от която не се възстанових както трябва. Приключих със спортната си кариера през сезон 1984-1985.
Когато в края на този разговор, я питам какво в играта я е направило щастлива, тя отговаря с усмивка: „Обичах да летя във въздуха!“

 

Използван е и материал от книгата издадена от РИМ Ямбол - Пътят: хроника на ямболския баскетбол /1924-2015/

 

 
Untitled Document